Тревожно изчакване на бъдещето


11Растящият международен авторитет на Русия през 2013 г. е безспорен, но не трябва да бъде прахосан

Мъдрата фраза на Кип­линг: „Да срещ­неш побе­дата и пораже­ни­ето и да се отне­сеш към тези измам­ници съвършено една­кво” може да бъде епи­граф на всяка ста­тия, посве­тена на рус­ката външна поли­тика. Имам усеща­нето, че гра­ницата между тези две поня­тия наи­стина е изчезнала.

Да поглед­нем назад в годи­ната — нача­лото на сеп­тем­ври. Кар­ти­ната тогава бе такава: Съе­ди­не­ните щати обя­вя­ват, че „чер­ве­ната линия” е преми­ната и тира­ни­ята на Башар Асад повече не може да се търпи — възмез­ди­ето ще бъде ско­ро­шно, сурово и спра­вед­ливо. Всички уси­лия на Русия за недопус­кане на външна военна намеса в сирийския конфликт се раз­би­ват на пух и прах. На хори­зонта се появява друг сюжет — граж­дан­с­ката война в Сирия да бъде превър­ната в голям меж­ду­на­ро­ден конфликт срещу Иран, с който в реги­она мно­зина отдавна искат да си раз­чи­стят смет­ките.
Така се оказва, че рус­ката карта отново може да бъде бита при положе­ние, че са хвър­лени тол­кова сили и сред­ства за изграж­да­нето на осо­бени отноше­ния с Техе­ран. Нак­рая, най-​болното място — Украйна, с пълна пара се движи към подпи­сване на спо­ра­зуме­ние за асоци­ация с ЕС. Рез­ките движе­ния на Москва, вклю­чи­телно спи­ра­нето на експорта от съсед­ната страна, не помагат. Напро­тив при­върже­ниците на „европе­йския избор” от Киев и Лвов иро­ни­зи­рат: благо­да­рим на Путин — сплоти народа про­тив Русия и сега пътят е само към Европа. С една дума, про­вал по всички линии.
Три месеца по-​късно кар­ти­ната е съв­сем друга. Аме­рика, която се беше замах­нала, застина в недо­уме­ние какво да прави и даде заден ход. Това всели тре­вога в душите на сирийските съседи в реги­она. При­каз­ките за неза­бав­ното падане на Башар Асад стих­наха, а на театъра на воен­ните действия дори се усети здра­ви­ната на него­вата власт. Иран вече не само не се страхува от неми­нуем удар, но дори излиза от изо­лация, като за първи път постига смек­ча­ване на санкци­ите. И най-​главното — Украйна даде команда „пълен назад”, като остави ЕС и него­вото „Източно парт­ньор­ство” в доста уни­зи­телно положе­ние. Вил­нюс­ката среща на високо рав­нище, зами­слена като три­умф на при­вле­ка­тел­но­стта на единна Европа, към която тряб­ваше да се асоци­и­рат Киев и Ере­ван, се превърна в конфуз.
Затова пък по адрес на Путин и Русия вече няма иро­ния. Напро­тив, при­зна­ват, че след всички избро­ени перипе­тии, ако има побе­ди­тел, това е Кремъл, изиграл клю­чова роля във всички сюжети. А него­вият гла­вен оби­та­тел бе увен­чан от сп. „Форбс” като най-​влиятелен лидер в света. С тази оценка са съгласни не само симпа­ти­зан­тите и почи­та­те­лите на поли­ти­че­ския талант на рус­кия пре­зи­дент, но и — макар и със скърцащи зъби, него­вите най-​убедени недоб­роже­ла­тели.
Какво се промени за този период? Нищо. Обсто­я­тел­ствата са същите, общото разпре­де­ле­ние на силите е пре­диш­ното, пове­де­ни­ето на основ­ните действащи лица не се е проме­нило. Защо тогава Москва вме­сто предпо­лагаем губещ номер едно извед­нъж започна да изглежда като най-​умел играч — ако не стра­теги­че­ски, то поне так­ти­че­ски? Оказа се, че в свят, където нищо не е ясно, не действат ника­кви пра­вила, а ста­рите основи се под­рон­ват, залог за успеха е после­до­ва­тел­ната при­вър­за­ност към няка­кви после­до­ва­телни принципи. Как­вито ще да са, но да са твърди. При това не бива да бър­каме принципи с цен­но­сти, за които ЕС така здраво се е хва­нал, а те са или в стил СССР, или модер­ните САЩ. Принци­пите на пове­де­ние са система от възг­леди за устройството на света, за пове­де­ни­ето, което трябва да съо­т­вет­ства на зако­ните, по които този свят функци­о­нира.
При­ето е на Русия да се гледа — и осо­бено на Русия при Вла­ди­мир Путин, като на страна с арха­ична външна поли­тика, опи­раща се на ста­ро­модни и тежки инструменти. В центъра на тази пред­става е непо­кла­тимо­стта на суве­ре­ни­тета. Той стои над всички модни схваща­ния за т. нар. отго­вор­ност за защи­тата, т.е. — правото на външни сили да се наме­сват във вътреш­ните работи, ако в дадена страна се наруша­ват хума­ни­тар­ните норми. Под­ходът на Русия е лега­листки, което озна­чава, че гло­бал­ните играчи са длъжни да уважа­ват меж­ду­на­род­ното право с изклю­че­ние на слу­ча­ите, когато трябва да бъде отсто­яван принци­път на суве­ре­ни­тета. Това обяс­нява защо Русия така трепетно се отнася към ООН и ней­ните инсти­туции, но съще­временно спо­койно игно­рира реше­ни­ето на съда на ООН по мор­ско право за кораба на „Грийн­пийс”. Русия вярва, че как­вото и да гово­рят за разни нови видове сили, добрата стара твърда сила винаги ще победи, без да е необ­хо­димо тя да бъде при­лагана на всяка цена — достатъчно да бъде демон­стри­рана реши­тел­ност. И нак­рая, отноше­ни­ята между стра­ните това е непрекъс­ната борба за власт и пре­стиж. Както каз­ваше кла­си­кът на шко­лата на поли­ти­че­ския реа­лизъм Ханс Морген­тау, не трябва да се оста­вяш да те под­веж­дат закли­на­ни­ята, че в съвремен­ния свят нямало печалба в игра с нулев залог.
Такива възг­леди въобще са харак­терни за рус­ката тра­диция, а при Вла­ди­мир Путин те са изра­зени в най-​чист и цяло­стен вид. Рус­кият пре­зи­дент по харак­тер е кон­сер­ва­ти­вен, но въпро­сът не е само в това. Той е убе­ден, че само с помощта на такава опора може да се оце­лее в усло­ви­ята на раз­растващия се нао­коло хаос. На базата на реална опора, ако я имаш, или изми­слена, ако реал­но­стта се разпада. Кла­си­че­ският под­ход към меж­ду­на­род­ните отноше­ния е при­зван да изпълни именно такава функция.
Фак­тите показ­ват, че той работи. При­дър­жа­нето към него изгодно отли­чава Русия от оста­на­лите актьори на меж­ду­на­род­ната сцена. Европе­йският съюз говори за цен­но­сти и с този инструмент иска да си служи нав­ся­къде — от Близ­кия изток и Северна Африка до Източна Европа и Кав­каз. Без да нав­ли­заме в подро­бен ана­лиз на при­чи­ните, ясно е че този под­ход я доведе до пълен про­вал. В реги­она на Близ­кия изток Европа въобще я няма като що-​годе сери­о­зно действащо лице. В стра­ните от ОНД — където се смя­таше, че ЕС има няка­кво пре­имуще­ство — рабо­тите също не вър­вят. САЩ предпо­чи­тат идео­логи­че­ски строй­ния под­ход с раз­де­ля­нето на участ­ниците в даден конфликт на „прогре­сивни” и „ретроградни”. Действи­тел­но­стта в Близ­кия изток обаче е отчай­ваща — съби­ти­ята там все по-​трудно се вме­стват в този опро­стен модел. Така и ЕС и САЩ започ­ват да се мятат в тър­сене на „пра­вил­ната страна на исто­ри­ята”.
В резул­тат на сво­ята поли­тика Русия засили авто­ри­тета си, но това може да се превърне в капан, тъй като заедно с авто­ри­тета рас­тат и оча­к­ва­ни­ята. Обър­ка­ното пове­де­ние на Аме­рика в Близ­кия изток, наме­ре­ни­ето й да свие при­състви­ето и да намали актив­но­стта си там водят към съз­да­ване на вакуум и по навик се пред­лага на Русия да го запълни. На кой друг да се пред­ложи? Споменът за систем­ната роля, която игра­еше Съвет­ският съюз в реги­она, още е жив и други кан­ди­дати не се забе­ляз­ват. Китай бяга от отго­вор­ност като от огън.
Пара­док­сът е в това, че Русия въобще не е имала и няма наме­ре­ние да се връща в реги­она като основна външна сила. Не това бе целта на ней­ната сирий­ска външна поли­тика, която всъщ­ност и не е имала пряка връзка с Близ­кия изток. За Русия бе важно бе да затвърди принципа за недопу­стимост на външна намеса с цел смяна на режима, защото това е път към тотално раз­ру­ше­ние. Русия се върна в реги­она главно заради про­вала на другите, но сега не й е съв­сем ясно как да капи­та­ли­зира постиже­ни­ето си. Никой в Москва няма нищо про­тив да разшири портфейла с оръжейни дого­вори, но от нея се оча­ква нещо друго — по– съще­ствено. Русия обаче не е готова да нагазва до уши в разни локални про­блеми, които до голяма степен са без­на­деждни.
Ситу­аци­ята в Украйна изглежда раз­лична — тук и инте­ре­сът е раз­би­раем, и хазартът е голям. Духът на съпер­ни­че­ство постепенно ще отслабне, а какво да се прави с тази съседна и тол­кова близка страна, все още не е ясно. Киев не е напра­вил избор в полза на Русия. Вла­стите там за поре­ден път се отка­заха от избор, смя­тайки да продължат да мотаят и едните, и другите. Възможно е на гре­бена на сегаш­ната вълна Москва да разтвори финан­сови и инсти­туци­о­нални обя­тия и да прегърне Киев. Сери­о­зен обаче е рискът, че те няма да имат ефект и Украйна отново ще намига към Запада, неза­ви­симо от промен­ли­вите при­о­ри­тети на вла­стите.
Полу­чава се доста странно. Рус­кото ръко­вод­ство най-​добре усеща неустой­чи­вото състо­я­ние на света и затова действа по-​разумно и успешно. Кол­кото по-​нататък оти­ваме, тол­кова по-​неясно става какво да прави Русия с успе­хите си, защото отсъства глав­ното — няма раз­би­ране каква иска да бъде в бъдеще самата Русия, каква роля да играе, какви при­о­ри­тети да следва. С други думи, системна пред­става за света, осигу­ря­ваща пра­вилна так­тика, има, а същата системна пред­става за самата себе си — няма. А само с так­тика дълго не се издържа.

Източник: http://rusiadnes.bg

Source Article from https://infobalkani.wordpress.com/2013/12/29/%D1%82%D1%80%D0%B5%D0%B2%D0%BE%D0%B6%D0%BD%D0%BE-%D0%B8%D0%B7%D1%87%D0%B0%D0%BA%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-%D0%B1%D1%8A%D0%B4%D0%B5%D1%89%D0%B5%D1%82%D0%BE/