В Европа се надига „селско въстание“. Европейците казват „сбогом“ на остеритета, олигархичната евробюрокрация, студената война с Русия

 В Европа се надига „селско въстание“Да, тези евроизбори разочароваха почти всички. Основните европейски партии ги загубиха. ЕНП номинално надделя, но загуби над 60 места и не може да продължи досегашното си управление; Барозу бе бламиран. ПЕС не успя да вземе победата, загуби 6 места. Очаквано силното представяне на „протестните“ партии породи много повече въпроси и у самите тях, отколкото увереност, а у останалите предизвиква тревога. ГЕРБ са изненадани, че евроизборите наистина нямат отношение към връщането им на власт в България и че ги очаква дълъг опозиционен живот. БСП са изненадани, че липсата на активна лява политика на кабинета ги лиши сигурно от половината им потенциалени гласове и че нерешителността им да разбият корупционните схеми на ГЕРБ може да им струва твърде скъпо.

За да се интерпретират смислено резултатите от изборите, е нужна отправна система. Всички сме съгласни, Европа е в дълбока криза. Но де е коренът на злото, на какво се дължи, какви решения се предлагат? За едни най-важните проблеми са „евросклерозата“ – социалната държава, „ЕСССР“, Брюксел. За други са виновни разширението на ЕС, мързелът и безотговорността на южните и източните европейци, тъмнокожите имигранти от Юга, мултикултурализмът, политкоректността, упадъкът на традиционните ценности. За трети – глобализацията на банките и транснационалните корпорации, остеритетът, безработицата, обедняването. За четвърти – империализмът или пък пасивността на САЩ, егоизмът на Германия, руският ревизионизъм. За пети – „цивилизационни“ проблеми.

В коментара „Национализмът е твърде важен, за да бъде оставен на „националистите“ през януари изложих възгледа си за икономическите причини за разцвета на съвременния европейски „национализъм“ – и десния, и левия, които се свеждат до едно – протеста на обикновения човек срещу несигурността, влошаването на живота му, социалното неравенство и несправедливост. А всички те реално се дължат на олигархичната политика на Брюксел, на остеритета, на всевластието на транснационалните корпорации и – макар не винаги да се осъзнава – на еврото като пазарнофундаменталистки проект. Всички други европейски проблеми се свеждат до това и често са само негова мистификация. Затова 

терминът „протестни партии“ ми се струва по-точен от „националисти“, „радикали“, „антиевропейци“ и „евроскептици“. 

Само глупак, дори в Англия, може да е против европейската интеграция изобщо; става дума за това в чий интерес да е интеграцията – корпоративен или национален, олигархичен или на мнозинството европейци. В България призиви за напускане на ЕС заради „цивилизационните“ ни различия се правят само на маса, реална или виртуална, но не и като предизборна програма, ако съответната партия иска да стигне поне 1% от гласовете. 

Изборите все пак донесоха 

значително отслабване на десницата – партията на остеритета

Брюкселската върхушка и основните партии са наясно, че по цяла Европа се надига „селско въстание“ (peasants’ revolt): „селяните“ с вилите са тръгнали към господарския замък. Най-убедително остеритетът бе отхвърлен в Британия: изборите станаха истинска морална катастрофа за Камерън, който не спечели нито един регион и загуби 4% от вота си, докато лейбъристите увеличиха своя с 10%, запазиха силните си позиции в промишления Север на Англия и в Уелс и се наложиха убедително в Лондон. Борисов обаче може да си запише, че въпросът за оставката на Камерън не стои, нито пък на лидера на тотално провалилите се либерални демократи. 

В Германия Меркел загуби една трета от местата си в европарламента, социалдемократите отбелязаха чувствителен напредък.

В Италия премиерът Ренци надмина всички очаквания с над 40% от вота, а десните се провалиха тежко – за Берлускони това бяха най-неуспешните избори в биографията му. В Словакия и Румъния управляващите социалисти запазиха преднината си. В Испания силно се представиха опозиционните Обединена левица и новата лява партия “Можем“ (Podemos), наследницата на „Възмутените“ от 2011 г., местната версия на Occupy Wall Street. В Гърция „Сириза“ убедително задмина „Нова демокрация” под лозунга на борбата с остеритета. В Португалия опозиционните социалисти спечелиха под същия лозунг. Почти всички тези политици са и за съкращаване на брюкселската бюрокрация и отварянето на ЕС към хората. 

Като в другите европейски страни, особено от европериферията, и 

в България логиката на историята налага бързи „социалистически“ реформи

 – ефективен контрол над монополите, кейнсианска политика на заетост, реиндустриализация, повишаване на доходите на мнозинството, прогресивна данъчна реформа, засилване на социалната защита, декомерсиализация на образованието и здравеопазването, грижа за науката и за публичното благо изобщо. Така че засега не е реално мислимо упралението на партии, изповядващи догмите на пазарния фундаментализъм и решени да ги реализират. В това отношение България възпроизведе общоевропейската ситуация. 

В България продължава, макар кошмарно бавно, ерозията на влиянието на ГЕРБ: 

въпреки свръхмобилизацията на все още значителни корупционни възможности в общините и при сравнително ниска активност те получиха 36% отлив на гласове от миналата година и два и половина пъти – от пика на популярността си в 2009 г. В сравнение с лятото на 2013 г. сега шансовете им да провокират улични безредици, да атакуват кабинета с медийна истерия, насилие и инсценирана западна подкрепа са силно намалели. Ясно им е силно негативното отношение на мнозинството българи към евентуални бъдещи майдански сценарии. Успехът на РБ да изпрати, вероятно за последен път, свой евродепутат, ще отнеме от ревността на сините за пряко улично действие. 

А и сумарното влияние на силите, които не биха се коалирали с ГЕРБ в един нов парламент, е запазено или е нараснало и това прави предсрочните избори безсмислени. Както много пъти съм прогнозирал и наскоро убедително потвърди Иван Гарелов, ГЕРБ в опозиция е обречен на постепенно разпадане. 

Присъствието на ГЕРБ в българската политика се крепи и на ниската политическа и обща култура на голяма част от населението, на високата корумпираност, на силното дясно изкривяване на идейното пространство от корпоративните медии и на ренегатството на голяма част от чиновничеството и назначения бизнес елит с партийно-милиционерско потекло – хора с клиентелистка зависимост от ГЕРБ, които все още я имат за „партията на естаблишмънта“, дори когато на думи се разграничават от личността на Борисов. Огорчението ми от всичко това е голямо, но няма да кажа нито дума срещу парламентарната демокрация като такава. Българската интелигенция е в голям дълг пред политическото просвещение на публиката. 

 „Протестните“ партии изразиха най-силно духа на „селското въстание“: 

Партията на независимостта на Фарадж тури край на над стогодишното редуване на тори и лейбъристи на британския връх. Във Франция „Националният фронт”, който напоследът все да се отърсва от радикалния си национализъм, направо иззе дневния ред на управляващите социалисти. В Унгария и Дания според очакванията също победиха националисти. 

Украинската криза, в която формалното асоцииране на Украйна с ЕС доведе по вина на Брюксел и Вашингтон до гражданска война в центъра на Европа, може да доведе и до разпадането на голяма европейска страна на етнически принцип, бе заключителният външнополитически провал на доминираната на ЕНП еврокомисия и лично на Барозу. При това настъпил без никаква нужда, от бюрократична некомпетентност и по „принципа на велосипеда“ – ако ЕС не върви (не се разширява) по техните правила, ще падне. 

Фарадж, Марин льо Пен и Орбан с удоволствие се разграничиха от политически банкрутиралия в Украйна Брюксел и изразиха адмирациите си към националиста Путин. Дори и да не означава сърдечно сближаване на ЕС с Русия, засилването на протестните популистки партии означава, че нова студена война в Европа няма да има. Единното европейско икономическо пространство от Лисабон до Владивосток ще стане реалност. 

Това не може да не бъде чуто и във Вашингтон. В последните седмици впрочем американският печат е буквално залян с журналистически опровержения и възмущения от начина на отразяването на украинската криза от големите корпоративни медии, особено вестник „Ню Йорк Таймс“, по поръчка на неоконсерваторите от Държавния департамент. „Дали Украйна ще стане Ватерло-то на „Таймс“? 

Видяхме, че популярността на Путин в Русия и популярността на Русия сред етнически руското население в Крим и Украйна реално се дължат преди всичко на икономически причини: заетост, значителен растеж на доходите, реиндустриализация, контрол над олигарсите, грижа за обикновения човек. А съвсем не толкова на развяването на „традиционните ценности“. Популярността на Путин и в България, и в западна Европа също се дължи на това, че, справедливо или не, го възприемат като силен опонент на САЩ, който силово налага глобализация в интерес на корпорациите, на олигархичната брюкселска бюрокрация, застъпник на националния интерес, на обикновения човек. 

В Унгария на Орбан 

национализмът е също толкова популярен, защото решава икономически, реално „социалистически“ задачи 

– растеж на доходите, намаляване на безработицата, сваляне със закон цената на енергията, национализация на неефективно приватизирани активи, специален данък върху банките и т.н. А титулуващите се „социалисти“ в Унгария се обявяват за съкращаване на социалните разходи и за още приватизации и други мерки в интерес на банките и глобалните корпорации, включително ликвидираха и перспективни държавни компании като „Малев“ – техни конкуренти, и оставиха хиляди хора без работа. „Малев“ падна жертва на „Луфтханза“. 

Недоволството срещу кабинета Орешарски отляво също вече е голямо; според мене то е голямата причина за отлива на гласове от БСП и налага бърз и решителен завой наляво. 

Чуха се коментари от привърженици на БСП, че отливът им на гласове се дължал най-вече на антируската позиция на „Позитано” по украинската криза, но те не ми звучат убедително. Всъщност в последно време, особено след клането в Одеса на 2 май, ръководството на БСП и Орешарски поправиха в значителна степен първоначалните необмислени медийни изяви на Вигенин. А и почти никакъв видим прилив на русофилски гласове към най-шумно русофилската група в последно време, „Атака“, не се набеляза. Явното русофилство на значителна част от българите не получи ясен израз в гласуването срещу голямата русофобска партия – ГЕРБ, както и миналата година февруарските протести не доведоха до съответни паралелни промени в изборното поведение. 

В България все още липсва механизъм на трансмисия между реално преобладаващите в обществото настроения по конкретни проблеми и изборните нагласи: това явно е наследство от парадоксите на социализма – „хората недоволни, а гласуват „за“. За много други пък политиката е развлечение, вид чалга шоу, а не нещо, от което зависи непосредствено битието им. 

За слабостта на социалистите в цяла Европа освен липсата им на активна социалистическа политика голямо значение има обаче и масираната пропаганда срещу социалната държава 

(„евросклерозата“) от края на 80-те години до днес, в която повярваха стотици милиони, в това число и в бедните европейски страни и в България. 

Според догмите на тази пропаганда социалната държава не само води до банкрут на публичните финанси, но и повишава безработицата – затруднява наемането и уволняването на работници, намалява интереса на безработните да търсят и приемат работа и т.н. Но съвременните икономически изследвания показват на всяка крачка, че това е куха пропаганда. Ето например нови данни от Федералния резерв на САЩ за степента на заетост на лицата в активна трудова възраст (от 25 до 54 години) в „социалистическа“ Франция (в синьо) и САЩ (в червено) от края на 90-те години до днес.

От 2002 г. насам общата заетост на лицата в трудоспособна във Франция превишава значително тази в САЩ, като разликата сега е от порядъка на 5 пункта и е стигала до 6–7 пункта. Този показател е много по-важен от процента безработица, защото показва каква част от хората действително работят. Известно е обяснението на голямото френско превъзходство – „социалната държава“, особено в период на рецесия, както личи от графиката след 2008 г., стимулира търсенето и заетостта – социалните разходи имат висок „мултипликатор“. 

Или очевидно е, че приемането на значителен брой имигранти е икономически наложително за Европа при ниския й демографски растеж и ниска инфлация. Но знаем колко трудно е да се преодолеят предразсъдъците, особено когато се опират на егоизма и „естествения“ консерватизъм на необразования, духовно нелюбопитен и притиснат от постоянни житейски проблеми човек. 

Антисоциалистическата пропаганда е извънредно опасна – неизпълнението на належащите „социалистически“ задачи по цивилизован начин, докато това още е възможно, поради липса на нужния вот, а и на прогресивни партии, които да поемат и изпълнят конкретни ангажименти, непосредствено застрашава социалния мир в Европа. Ако на сегашните избори „протестните“ партии получиха „само“ към една трета от гласовете и все още не са с състояние да се обединят и предложат обща популистка платформа, след четири години може вече да е късно. 

Необходимо е основните партии в ЕС да се споразумеят още сега за ново компетентно и авторитетно ръководство на ЕК и коренна промяна на курса от остеритет и балансирани бюджети към заетост, повишаване на доходите и намаляване икономическото неравенство. 

Трябва да бъдат ангажирани и протестните партии, да се работи с тях за укротяване на „селското въстание“. Както ни е добре известно от опита с „Атака“, хората, които се присъединяват към тези партии, в голямото си мнозинство не са луди или непоправимо лоши, а само са научени да виждат нещата в неправилния контекст. А и ерозията на средната класа, както знаем от опита на САЩ в последно време, сближава средна класа, работници и бедни, бели и небели в новата солидарност на „99-те процента“ въпреки вековния пласт от предразсъдъци. 

Какво ще стане, ако това не се изпълни? 

Ако ЕНП силово наложи досегашния си десен курс, ще продължат разрушителните тенденции 

на увеличаване неравенството между центъра и периферията на ЕС и в отделните икономики. И на следващите избори ЕНП и ПЕС може да останат извън европарламента. А победилите протестни партии да пристъпят към осъществяване на екстремистките си популистки фантазии. 

Ето познатия ни хипотетичен сценарий на Робърт Райх, обединил всички възможни, еклектично съчетани крайно леви и крайно десни мерки – някои от които със сигурност катастрофални. При една убедителна победа бъдещата европейска „партия на независимостта“ („ЕПН“) може да забрани имиграцията от Африка, Азия, а и от бедните страни от европериферията, да екстрадира произволно подбрани категории чужденци. Може да наложи високи вносни мита, да забрани на европейските компании да местят или аутсорсват дейности извън ЕС, да забрани инвестициите в ЕС от чужди държавни фондове. Може да забрани на печелившите компании да уволняват работници – местни граждани, и да режат заплати и социални придобивки. 

След това „ЕПН“ може да реши да разпусне ЕС и да възстанови стария Общ пазар, да премахне еврото и възстанови националните валути при възстановен златен стандарт. Може да реши банките да извършват само приемане на депозити и отпускане на заеми, инвестиционното банкиране да се забрани, опитите за финансови спекулации да се наказват с десет години затвор. За балансирането на бюджета, изплащането на дълга и за финансиране на отбраната в отделните страни може да се въведе конфискационен данък, при който доходите над определен не особено висок таван (примерно 100 хилади долара) се облагат 100%. В сравнение с това предложението на Т. Пикети за маржинална данъчна ставка от 80% за доходи над 500 хиляди долара звучи ултраконсервативно. 

Такъв краен сценарий може да бъде предотвратен, ако, разбира се, апелът на „протестните“ партии бъде обезсилен с нужните прогресивни икономически реформи на ЕС и Европейската централна банка, за което навсякъде в Европа ще са нужни нови широки коалиции на „99-те процента“. Но само по себе това няма как да стане. Оставени на себе си, нещата отиват към грозна популистка диктатура и горния сценарий. 

Възможни ли са груби и масови нарушения на правата на човека, подобни на тези през Втората световна война, има ли непосредствена опасност от война в Европа след евентуалната победа на крайните националисти?

Въпросът може да има и друга формулировка. Спомняме си, че според Т. Пикети периодът на намаляване на неравенството и общонароден просперитет след Втората световна война се дължи на съвпадението на редица фактори – двете големи войни с десетки милиони жертви и страшни разрушения, унищожаването на огромно лично богатство, високата инфлация, активната държавна политика на заетост и засилената военновременна обществена солидарност. Възможно ли е Европа да повтори съчетанието на тези условия, но без войните? Мисля, че е възможно – 

днешна Европа засега не е застрашена от пряко повторение на края на 30-те и 40-те години. 

Въпреки че икономическото неравенство в края на миналото десетилетие се изравни с показателите от 1929 г., опустошението от Голямата депресия в Европа далече не е сравнимо с последиците от Голямата рецесия от 2007–08 г. що се отнася до живота на мнозинството обикновени хора. 

Тогава имаше и несправедливостта на Версайската система договори, и могъщ немски реваншизъм – сега нямаме нищо сравнимо с тях. Нито една голяма западноевропейска страна отдавна не е суверенна велика сила, не е станал такъв и целият ЕС. „Ваймарска“ Русия, от чието евентуално възникване се опасявахме в 90-те години, не се състоя. Украинската криза за сетен път показа, че голяма европейска война вече е невъзможна. Освен това сега е налице огромен законодателен, съдебен, административен и човешки опит в областта на защитата на правата на човека, натрупан след Втората световна война. Омаловажането на тоя опит издава историческо невежество и интелектуална безотговорност. 

След Втората световна война Западна Европа, в резултат от следвоенната реконструкция с решаващата помощ на Америка на Ню Дийл-а и благодарение на реалната или въображаема съветска заплаха, постигна забележителни исторически успехи. За пръв път в историята си старият континент, люлка на агресивните национализми, огнище на двете най-разрушителни войни, направи голямата война практически невъзможна – войните на югокризата и по-ограничените конфликти в периферията на бившия СССР бяха изключения – и бе постигнат немислим дотогава масов народен просперитет. 

Съвременна Европа в голяма степен страда от успеха си 

– политическото мислене бе забравено, изтласкано от бюрократичното недомислие, социалната критичност отслабна, левицата се обезличи идейно с „обуржоазяването“ на пролетариата, с отказа на Източна Европа от държавния социализъм и с налагането от САЩ на пазарния фундаментализъм като ново евангелие по цял свят. Новите икономически реалности от 2000-те години се оказаха в пълно противоречие със стереотипите в духа на студената война, формирани към началото на 90-те години при коренно различни условия. Украинската криза показа също, че е време САЩ да се дезангажират пряко от Европа – за нейно и за свое добро.

 

Автор: Валентин Хаджийски

Източник: http://glasove.com

Source Article from http://infobalkani.wordpress.com/2014/05/30/%D0%B2-%D0%B5%D0%B2%D1%80%D0%BE%D0%BF%D0%B0-%D1%81%D0%B5-%D0%BD%D0%B0%D0%B4%D0%B8%D0%B3%D0%B0-%D1%81%D0%B5%D0%BB%D1%81%D0%BA%D0%BE-%D0%B2%D1%8A%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D0%B5/