Невидимите скромни

Невидимите скромниСеляните от Розово, село край Казанлък, изгонили настанените там сирийски бежанци. И медиите гърмят, социалните мрежи са възмутени, фондациите за защита на правата на човека пишат гневни писма, с които за пореден път да ни оклеветят пред европейските институции…

Селяните, които са си позволили да прогонят бежанците, са обвинени едва ли не в расизъм. Набедени интелектуалци бърчат възмутено носове, плътно зад тях пристъпват антрополозите, винаги готови да обяснят защо сме лоши, защо не харесваме другия, защо сме такива провинциалисти и едва ли не човекоядци.

Накрая и за да е пълна картинката срамежливо се нареждат арт средите, които в преобладаващата си част, не могат да разберат как е възможно, ах… да се случват такива неща в XXI-ви век, когато фашизмът е надживян, когато хората са с отворени един към друг обятия, когато културите преливат една в друга и рисуват постмодерни пейзажи от красиво наредени една до друга фрази като глобален свят, либерални ценности, лична свобода, право на избор и други подобни.
А никой не обръща внимание, че това е закономерен процес. И се случва не само у нас, а и в Европа. И не, че това е успокояващо… Но именно страховете на хората пред имигрантите и проблемите, които те създават, родиха новите националистически партии на Стария континент. А скоро, много по-скоро, отколкото предполагаме, именно те ще определят бъдещето.
Наричат ги цунами. Сравнавят ги с доктор Джекил и мистър Хайд. Предричат, че това би бил най-екстремисткият и опасен европарламент. Същинска заплаха за традиционните партии, които гравитират само проформа около социалното и либералното. Но те могат да вземат 30 на сто от вота на хората и нехаят за полит.-коректното говорене. Все им е тая, ако ги наричат с обидни етикети, не им пука, ако ги хулят.
Защото те се хранят от разочарованието, а то, независимо от това какво казват традиционните елити, техните евробюрократични слуги и дирижираните от тях медии, ще се разраства. Бедността не е последното стъпало преди дъното, както си мислехме при хиперинфлацията през 90-те. След него следва още едно. И то е на мизерията.

При това не само мизерията на хладилника, а мизерията на духа. А тя настъпва, не само у нас. Каквото и да говорят еврочиновниците от своите брюкселски кантори неравенството не може да бъде прикрито или заметено… Както не може да бъде заметен и случаят в Розово, преди това в Харманли, в Телиш…
Какво би се случило с кой да е еврочиновник, ако се изправи на дебат срещу един само селянин от Розово?! Как би обяснил ценностите на ЕС, като те вече са компрометирани в глобален мащаб, а какво остава за бедните и оредели български села. Хората се чувстват отчуждени и отритнати. Излъгани. И не можем да им се сърдим, че не желаят чужденци.

Защото никой не ги е питал дали искат или не тези либерални ценности, а още по-малко ги е питал за техните собствени, за техните собствени мечти и надежди. Не можем да ги корим, че посочват двойния аршин и не искат да се съгласят с него. Не можем да ги обиждаме, задето изговарят това, което всеки един от нас знае, но не смее да изговори на глас, сакън да не го посочат с пръст, че е „рубладжия“, нецивилизован тип и въобще човешка обелка.
У нас думата национализъм се свързва предимно с една партия, която по социологическите прогнози едва ли ще влезе в европарламента. Но това не означава, че национализмът у нас е слаб. Напротив, той ще става все по-силен. И ще черпи сили именно от онези места и хора, които улисани в напудрените, но фалшиви фрази на прехода, забравихме и направо загърбихме.
След селата следват малките градове, после по-големите, а накрая предградията на големите градове… Защото новият национализъм, естествен продукт на глобализацията, е органичен. Той е инстинкт за самосъхранение на изплашените, на отритнатите, на забравените… На всички, на които не им пука за Меркел, Оланд или Обама…
И не се лекува с лекции на зализани чиновници, нито с интервюта на експерти по интеграция, нито пък със сказки на заблудени интелектуалци, които се гнусят от други подобни на тях, а какво остава да се замислят, че на света има и бедни и отхвърлени, хора, които се чувстват забравени и декласирани.

И ако не точно от национализма, то тези хора ще бъдат погълнати от нови леви течения. Ще търсят автентичните свои представители, които да защитават техните интереси, които да им обещаят това, което вече са загубили. И да спасят последното, което им е останало от позабравените думички „чест“ и „достойнство“.
Всъщност, хората от Розово се борят точно за това, макар да не го изразяват по този начин. Те искат справедливост. И би било истинско лицемерие да твърдим, че нямат право.
А още по-малко право да ги съдят имат онези, които споделят либералните ценности. Защото къде останаха иначе свободата на избор, демокрацията и други подобни…
Национализмът не е измислен вчера, а когато се е зародил, е бил като реакция срещу същите идеи и явления, които днес сочим като единствени и най-правилни. И ако някой се пита кой роди Хитлер, то да няма повече съмнения, роди го либерализмът.
Какво да ги правим селяните от Розово? Дали да не ги жертваме в името на ЕС? Или може би ще е по-добре да жертваме ЕС в името на тези хора със своя скромен живот?

 

Автор: Силвия Томова

Източник: http://komentator.bg

Source Article from http://infobalkani.wordpress.com/2014/04/29/%D0%BD%D0%B5%D0%B2%D0%B8%D0%B4%D0%B8%D0%BC%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D1%81%D0%BA%D1%80%D0%BE%D0%BC%D0%BD%D0%B8/