1333

1333След всенародното честване на 1300-годишнината от основаването на България през 1981 г. сякаш никой не се сеща вече за рождения ден на държавата ни. Понеже ми се струва, че тоя повод си струва усилията да бъде припомнян редовно, няма да пропусна и тази пролет – 1333-тата българска пролет поред. Причините ми изглеждат ясни, само няколко са държавите в света на толкова почтена възраст. И друго, днес не разполагаме с налични поводи за гордост, единствено славното ни минало може да ни държи заедно и да го пропускаме ще е престъпно.

Веднага чух глух вой – нямали сме били други поводи за гордост, а и кой е казал, че точно пък през 681 г. е основана държавата ни… Следващите редове са точно затова, нека видим как изглеждат събитията отпреди повече от 13 века, макар и съвсем во кратце.

Може някому да се е сторило черногледо това определено нетържествено начало, за черните краски в днешното ни битие може друг път да се присетим повече, но поне величието на България в нейния имперски период е абсолютно неоспоримо. Както е добре известно, от годините на турското робство ще да ни е останало май, ние все гледаме чужденците какво казват за нас, та точно разглеждането на средновековна България като една от най-големите стари имперски държави идва от чужденци, ако българин го бе казал пръв, сигурно нямаше да му повярват.

Само допреди 30–40 години никой не бе заковал годината на основаването на българската държава – няма нужда да се крие, крайното решение рождението на България да е през 681 г. е чисто политическо. За разлика от днес (днес е съвсем различно и много, много тъжно) това чисто политическо решение е взето след едно цяло десетилетие, изпълнено с целенасочени и всестранни проучвания, научни обсъждания и спорове. Още в началото на 70-те години на миналия век са отделени значителни средства за широкомащабни археологически разкопки и обходи, предвидени са пари, за да се работи в чужди книгохранилища и архиви, огромни средства са похарчени за опазване и показване на археологическото и архитектурното богатство на България. В същото време научните издания се пълнят с изследвания, които трябва да запълнят неяснотите в историческия ни път, включително и за времето на основаването на българската държава. Едва в края на тоя нелек път и след вслушване в доводите на българските учени, а и на българистите по света, е взето политическото решение честването на 1300-годишнината от основаването на България да бъде през 1981 г. – точно 13 столетия след първото споменаване на името на държавата ни на Шестия вселенски събор в Цариград.

Вероятно нищо кой знае колко интересно няма да видят богословите точно в Шестнайсетото заседание на Шестия вселенски събор, което се провело на 9 август 681 г. Лятото в Цариград е горещо и влажно, та вероятно всички участници вече мечтаят за закриването на проточилото се религиозно събитие – съборът е открит още на 7 ноември предната 680 г. и продължава до 16 септември 681 г. Богословите гледат едно, ние – друго, за нас, българите, това Шестнайсето заседание съдържа едно безценно указание, презвитерът Константин от града Апамея в провинция Втора Сирия (в днешна Северозападна Сирия) най-после успява да вземе думата за изказване и споменава между другото името на една нова държава – България:

„Дойдох при вашия свети събор, за да ви поуча, че ако бях изслушан, нямаше да претърпим онова, което претърпяхме тази година, сиреч каквото претърпяхме във войната с България”.

Съвременните писмени извори не дават точно времето на войната, за която говори Константин от Апамея, подобаващо количество съпоставки и успоредици са необходими, за да се отнесе тая война във времето от пролетта на 680 г. до пролетта на 681 г. Битката при Онгъл (до днешното село Николица в близост до устието на р. Дунав), най-мащабното сражение в тая война, трябва да се постави някъде през лятото на 680 г.

Днес е прието да се смята, че през пролетта на 681 г. Аспаруховите прабългари и съюзните им славянски племена, начело с техните князе, продължават нападенията срещу Византия, но вече изцяло на юг от Стара планина. Този масиран военен натиск принуждава император Константин ІV Погонат (668–685) да сключи унизителния мирен договор, който ще се превърне в акт, равностоен на международното признаване на България. За Византия договорът предвижда не просто загубата на обширни земи на север от Стара планина, тия земи империята е загубила в основни линии всъщност още в началото на VІІ в., а и унизителното „плащане на годишен данък, за срам на ромеите”, както ни е осведомил летописецът Теофан Изповедник.

Изглежда ясно, че мирният договор е сключен „тая година” според Константин от Апамея, т.е. до 9 август 681 г., но началото на „тая година” не е, както веднага би ни се сторило, януари 681 г. По това време във Византия началото на годината се смята според началото на църковната година, поради което „тая година” започва на 1 септември 680 г. и свършва на 31 август 681 г. Единствено наличието на още няколко важни извора и правенето на множество съпоставки между тях помага да разположим сключването на мирния договор през пролетта-лятото на 681 г., най-късно до началото на август.

Макар да знаем точната дата 9 август 681 г., когато е първото споменаване на държавата ни, то ще трябва да признаем, че най-вероятно България вече съществува от доста по-рано, при това въпросът е откога.

* * *

След политическите промени от края на 1989 г. в исторически план се появиха всякакви небивалици, сред тях са и идеи за началото на България – то ту се изтегля в 30-те години на VІІ в., в началото на управлението на господаря Кубрат и на неговата „степна империя”, която византийските автори наричат Старата Велика България, ту се отнася чак във ІІ в.* Трети пък го разполагат направо в ІV хилядолетие пр.н.е., сиреч никой никъде не се е преселвал, ние, българите, си имаме държава на Балканите, откак свят светува.

Последните две тези не са защитавани от нито един сериозен учен, но смесването на Старата Велика България на господаря Кубрат и България на Дунав може да се види и сред признати историци, наред с безбройните любители. Тук ще се наложи да бъдем кратки – между двете Българии няма нито единство на завладените земи, нито сходство в населението, та трябва да е ясно, че Старата Велика България е само предшественик на средновековна България, при това – един от предшествениците.

Към 681 г. многобройни славянски племена („славянското море”, заляло империята, по думите на летописеца и по-сетнешен византийски император Константин Багрянородни) заемат практически целия Балкански полуостров, Византия се налага да изостави дори част от беломорските си острови като Скиатос, а вероятно и съвсем близкия до брега Евбея. Империята владее в действителност само останалите беломорски острови, някои крайбрежни ивици земя по бреговете на Черно, Мраморно, Бяло и Синьо море – крепостите по устията на Марица, Места и Струма, Солун и близката му околност, по-голяма част от п-в Атика, градовете и крепостите по източния бряг на Морея (днешния Пелопонес), а също Драч с островите в южната част на Синьо море (R. J. Lilie, 1977). Почти цялата вътрешност на Балканите вече е населена не много нагъсто със славянски племена (забележимото увеличаване на балканското славянско население ще се отбележи по-късно – през втората половина на ІХ в.). Дори Одрин и неговата околност, изглежда, също не са били владени от Византия, защото митрополитът на града не успява да присъства нито на Шестия, нито на Трулския църковен събор (691–692 г.), което, разбира се, изглежда твърде странно, ако не знаехме мащабите на славянското заселване на Балканите.

Не беше никак случайно това необичайно дълго изброяване, на завладените от Византия земи славянските племена основават множество Славинии, за тях пишат често летописците, знаем и голямо множество от князете на тези държавни образувания, които малко се различават по своята същност от Старата Велика България, освен по имперската идеология, която изповядват прабългарските владетели.

Тези Славинии и Кубратовата държава са предшествениците на България, нито едните, нито другите могат да се пренебрегнат. Средновековна България е плод на сливането на населението, на идеологията, на държавното могъщество на ранните славянски и прабългарски преддържавни образувания в единна съюзна (днес бихме я нарекли федеративна) славянобългарска държава, същата, която презвитерът Константин от Апамея споменава на Шестнайсетото заседание на Шестия вселенски събор в Цариград на 9 август 681 г.

За жалост писмените извори са особено пестеливи, когато очертават земите на отделните Славинии на Балканите, а и отвъд Дунав, чак до Карпатите. Въпреки това археологически може вече да се предположи обосновано, че при устието на Дунав много преди 681 г. прабългарите на господаря Аспарух се съюзяват с князете в придунавските Славинии, късната Българска безименна летопис (ХІ в.) даже ни намеква, че княз Слав е един от тези князе. Вероятно ще се окаже много скоро, че това сведение, смятано обичайно за легендарно, никак не е лишено от историческа достоверност.

* * *

Както за много от ранносредновековните държави не знаем времето на тяхното създаване, най-малкото понеже то не е еднократен акт, така и България е създадена не в един ден. Времето на нейното създаване ще трябва да се ограничи в последните две десетилетия преди първото й споменаване през 681 г., то със сигурност ще бъде търсено и в бъдеще, но поне според данните, с които днес разполагаме, няма да е възможно да отдалечим значимо рождението й, него ще продължим засега да отбелязваме според първото споменаване на държавата ни през 681 г.

__________

* Няма да е възможно тук да се споменат нито имена, нито заглавия на научни трудове, нито те да се обсъждат обстоятелствено.

 

Автор: Иван Петрински

Източник: http://glasove.com

Source Article from http://infobalkani.wordpress.com/2014/04/29/1333/